-   Стига де, какво има?

-   Нищо, нали ти казах?

- Да, да, добре! – погледна я с отегчение и махна с ръка. “Пак от онова “нищо”, все едно!”.

Бръкна в хладилника и извади една бира. Вече беше забравил, че в очите й прочете гняв и недоволство. Само преди секунди. Толкова беше свикнал с това, че трябва да зададе формално въпроса, на който задължително щеше да получи отговор “нищо”, след това всичко си беше постарому. Той си пиеше бирата пред телевизора, а тя седеше до него мълчаливо и всичко си беше наред. Само дето усещаше някак тежината на погледа й, притискаше го точно в гърдите нещо, но пък имаше спокойствие и можеше да си зяпа филма без притеснение.

- Аз ще си лягам – промълви тя и се затътри към спалнята.

- Да, да, след малко идвам и аз, само да си допия бирата. Дори не я погледна, не беше сигурен дали я чу какво му каза, но репликите вече сами излизаха от устата му.

“Ако искаш идвай! И без това като дойдеш ще се престоря на заспала! Дори не ме попита какво има. Абе, всъщност май ме попита, ама аз пък какво да му обясня? Трябва да говоря толкова дълго, безмислено е, няма да ме чува още на втората дума.”

Мечтаеше за онова време. Когато бяха различни. Той беше най-невероятният мъж, когото някога е срещала. Мил, нежен, влюбен в нея безрезервно. Мечтаеше за нея. Чезнеше без нея. Искаше я. Тя беше друга. Усмихната. Щастлива.

Сега беше вечно кисела и недоволна. Мислеше, че знае защо е такава, но не можеше да му обясни. В началото се опитваше. Когато за първи път усети това свиване в сърцето си, не разбираше защо е. След време разбра-беше страхът. Страхът от апатията. Страхът от сивотата. Страхът от изгубването. Опита да му обясни. Заговори за еднообразието, за липсващата тръпка, за умората, за самотата, за бързането, за кратките мигове красота, за споделянето, за жадните очи отпреди, за нетърпеливите му ръце, които все по-рядко усещаше върху себе си…

Той сякаш я разбираше. Прегръщаше я нежно и й говореше колко я обича, но колко е зает с работата си, колко е уморен, колко му е уютно у дома с нея и после правеха любов, докато пресъхнеха очите й и заспивайки всеки път вярваше, че нещата ще бъдат постарому.

На другия ден се събуждаше с усмивка, а онова усещане се връщаше отново още на вечерта. Разговорите ставаха все по-редки. В един момент разбра, че няма смисъл. Че нищо не може да бъде както в началото. Настани се натегнатото мълчание помежду им. Настани се фалша. Настани се отегчението. Вече май свикнаха.

“Уф, слава Богу, размина ми се поредния разговор! Сега като си отида тя ще се преструва на заспала, а пък аз ще си заспя на спокойствие! Защо пак е кисела? Ами като не ми казва, аз пък как да разбера? Да извадя кристалната топка ли, какво ли? Не знам какво й става!”

Спомняше си как беше в началото. Не можеше да й се насити. Не можеше да преживее деня без нея. Не можеше да работи, защото мислеше само за нея. Вечер бързаше да се прибере, за да бъде с нея. Тя го посрещаше с усмивка, сгушваше се до него на дивана, той я прегръщаше и говореха с часове. Или пък гледаха телевизия и мълчаха прегърнати. Не помнеше дотогава да е изпитвал такова щастие. Такова спокойствие. Такова отдаване. Непрекъснато го изненадваше. Веднъж-еротична изненада, друг път-романтично пътуване, без да знае къде го води. В леглото беше прекрасна. Веднъж-нежна и отдадена, друг път – жадна и ненаситна. Различна.

Усмихна се на спомена. “Какво, по дяволите се случи с нас? Не разбирам, защо всичко е толкова различно? Къде отидохме ние и как стигнахме дотук?”

Сълзите потекоха по лицето й. “Какво стана с нас? Какво, по дяволите?”

Изведнъж той усети онова непреодолимо желание да я прегърне. Да я накара да се сгуши в него. Стана от дивана и тръгна към спалнята.

Тя стана от леглото. Искаше да го прегърне. Искаше да разбере дали ще усети онова чувство, което изпитваше, когато беше в прегръдките му. Толкова отдавна…

Срещнаха се по пътя си един към друг. Мислите им препускаха, нямаше нужда да говорят. Прегърнаха се. А после правиха любов. Така, сякаш се срещаха за първи път след дълги години далеч един от друг. Очите й пресъхнаха.

На сутринта се събудиха с усмивка. Хвърлиха по някоя дреха в сака, запалиха колата и отпрашиха нанякъде. Нямаха представа накъде. Само знаеха, че пътят водеше към надеждата. Към бленуваното минало. 

Дали можеха да го върнат?

 

 

Тотони... Направо ме разби с този разказ... все едно четох за положението вкъщи! Всички ли преживяват нещата по този начин? Абсолютно същата ситуация, с тази разлика, че се опитвах дълги години да опазя нещата. Вероятно не съм уцелил начина, защото сега вкъщи (дори не пиша "у дома") има само кратери от фугасни бомби и мирис на напалм, и не виждам възможност нещо да се оправи. А и сякаш се отказах да го искам. Тъжно е, тъпо е, когато се стараеш, а постепенно отсреща започнат да гледат на усилията ти като на аксиомна даденост. Колко може да се продължи така? Разбира се, "вината" никога не е само на единия, всичкиси имаме трески, вероятно съм пропуснал нещо... но така и никога не разбрах какво... може би аз съм сляп, но пък и отговор не получих освен някакви косвени мъгляви обвинения за каквото може да се сети човек... Твоите герои може би са щастливи, защото - поне в разказа - не са намесени деца. А когато ги има? Какво ли им е да живеят в такава отровна атмосфера? Да се раздели двойката ще им навреди, да живеят така също не е добре... Сякаш патова ситуация... Дори и да си отговориш на въпроса "Какво стана с нас", дори другият също да си отговори, дори и двата отговора да съвпаднат, би ли могло някога да бъде същото? По принцип съм оптимист човек, но тук се съмнявам... Ти си го преживяла, как мислиш?

Разказът ти е прекрасен, поздрави!!

да, malkiatprintz, преживяла съм го! и деца бяха намесени-не едно, а две! моето решение беше, че по-добре разделени, отколкото в подобна атмосфера-децата усещат всяко трептене. Това, разбира се, не е аксиома-всеки има своето решение. Аз не мога да давам рецепти. С разказа се опитвам да разбера дали принципно има изход, дали има начин за връщане назад. Всеки сам усеща кога нещата са безвъзвратно загубени. За моите герои може би още има шанс, но наистина не знам дали когато стигнеш до този етап може наистина да се върнеш. А ужасно ми се иска да може. В реалния живот не успях,така че-нямам отговор. и в разказа си търся това-отговори.
Поздрави на теб и ако мога да кажа нещо - не знам дали сте се опитвали да си върнете миналото, но знам със сигурност, че трябва да се опитва. Не трябва да се отказвате лесно. Може би има шанс да се получи, знам ли...

И при мен са две тамагочитата ми :) Май няма лесни отговори, ако изобщо има отговори... А може би отговори трябва да се търсят до време, след което стават излишни, също както върпосите...... както и да е, благодаря ти :)

ооо, не, не съм съгласна, malkiatprintz!Не бива да спираме да се питаме, независимо дали успяваме да открием отговорите!

Честито Рождество, Тотони :):):) Пожелавам ти купища теменужено-портокалени моменти на сподлен смях, както и непоклатимо лъчезарно настроение :):):) А отговорите, които не намираме, нерядко сами ни намират ;):):)

Но за съжаление болезнена, кагото я изпитваш. Ако има съзнание за индивидуалността на другия, разбиране, че той е различен, поставяне на неговото място, искрено желание за близост и поне малко топлина и обич, всичко ще се възстанови. Любовта е изпитание на душата - ако едната е малка, дребна, страхлива, отношенията ще са накърнени, колкото и другата душа да е велика и всеотдайна. Пълното съответствие е Божи дар!

Присъединявам се към трохата. Пълното съответствие е дар Божи. Взаимотношенията се градят от двама. С усилия и от двете страни.