Всичко се въртеше, тъпчеше на едно място, зацикли…А дори назад вървеше. Беше уплашена. Не помнеше откога не е била толкова уплашена. Страхът я обземаше все повече и я обезоръжаваше. Малко, по малко. Почти не й останаха оръжия. Омръзна й. Умори се. Празно й е. Пусто й е. Студено й е. И е скована. Всичко се оказа толкова крехко. Чупливо. Трябваше й нещо здраво, за което да се захване. Защо не го намираше напоследък? Не искаше стъклени къщи. Не искаше стъклени мечти. Не искаше стъклени чувства. Искаше ярка светлина. Искаше стабилна почва под краката си. Искаше топлина. Не искаше вече сила. Искаше слабост и безпомощност. Искаше закрила. Искаше сигурност. Искаше спокойствие. Искаше да се отпусне. И да забрави.     Искаше някой да изсуши сълзите й. Искаше нещо да прогони ужаса. Имаше нужда от спешна помощ. Искаше една инжекция с нови усмивки. С нови чувства. Не от стъкло. Искаше отново цветове в очите си. Искаше отново любов в сърцето си. Искаше отново дъга. Искаше шум на море. Искаше шепот на листа. Искаше отново да може да ги чуе. Искаше една прегръдка. Приятелска прегръдка. И някой, който просто да й каже: “Всичко ще бъде наред!” Ето това й трябваше. Сега…

всички понякога искама само това ....

ще бъде наред. Ангелите прегръщат когато няма кой друг:)

estrella, благодаря ти-:))