След като прочетох постинга на krasitta: krasitta.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/08/11/4-3-2-1-izlitane.378040 почти се отказах да пиша своя. Но после си промених решението. Все пак се оказа, че на преследването на мечтата "U2" съм посветила цяла поредица в блог-а си (totoni.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/04/07/momentna-cvetna-snimka-2.319305) и не бих могла да оставя каруцата в калта и да не се опитам да разкажа точно сбъдването на мечтата.
             Предварително искам да се извиня на Краси ако я повторя, но май емоцията е била идентична, така че е обяснимо да се повторим-:))

             Пътуването.
            Досадно, дълго, автобусно. Мисълта накъде пътувам и с каква цел ме накара да издържа и да успея някак си да се разгъна, слизайки от превозното средство. Организирана група сме, но сме досадно тихи. Представите ми за подгряване през целия път с U2 и необходимото количество бира не се оправдаха, но това няма значение. Аз си бях достатъчно подгрята, така че пътуването го пропускаме.

           Градът.           Загреб. Очарована. Объркана и учудена съм. Очарована съм, защото градът е прекрасен. Зелен, уютен, подреден, уреден, красив и безумно чист. Много по-европейски от много европейски градове.  Учудена и объркана, защото не успях да открия логиката, която оправдава факта, че България е член на ЕС, а Хърватска не е. Е, може би няма логика или пък  на тях просто не им е необходимо. Те са стигнали далеч, а пък ние ще ги гоним, "горди" от европейското си членство.  Както и да е, да не си разваляме емоцията.  









 
        Уютни и приятни кръчми, усмихнати сервитьори. Готвят ни по поръчка. С известно неудобство питаме за неща, които ги няма в менюто. Опитваме на английски. Трудна работа. Пробваме на български. Получава се. Приготвят ни ги. С усмивка. Солидно количество местно хърватско вино. Леко, пивко, приятно, върви някак неусетно. Предлагат ни кафе, ние поръчваме нова бутилка вино. Отново усмивки. Женска група, която се налива с вино в закътано местно местенце. Странна гледка сигурно.
         Дълги разходки. Пикник в един от многото паркове. Тук зеленото е навсякъде. Цветовете са навсякъде. Заредени сме с шарени чашки, чинийки, вилици, храна и...други неща. Сандвичи на тревата, поляти с обилно количество смях, вино и бира.

        
       Прибиране в хотела за активна почивка, защото утре...Дааа!

       Концертът.
       Тръгваме рано. Пристигаме нормално. Няма задръстване, няма блъскане, няма нищо необичайно. Подранили сме, но то сърце трае ли? 
       Не сме от първите, но все още има доволно много място, за да разпънем предварително приготвеното приспособление за седене на тревата. Зареждаме първоначална порция бира и зачакваме. 
        Точно до охраната сме. Наблюдавам как вкарват голяма група инвалиди. Организирано, спокойно, всеки от тях е придружен от някого от персонала. Организацията е перфектна.  
        Огромната триизмерна сцена се е облещила насреща ни и все още е някак пуста. Очакваща като нас. 
       Подгряват ни солидно. Групата е доста добра. Признавам, че не знам нищо за тях, но сега определено мисля да наваксам този пропуск. 
 
       Времето напредва, нетърпението расте. Количеството изпита бира си казва своето, а стадионът вече е пълен. Страхът, че мога да изпусна излизането им ме кара дълго да игнорирам повика на природата. Накрая необходимостта от спокойствие по време на концерта надделява. Стискам палци, призовавам целия си късмет и хуквам.
       Успявам да се върна навреме. Стадионът вече е пълен. Мексикански вълни, викове...


          Прилича на огромно сърце, туптящо все по-забързано и все по-силно. И секунди след това...ИЗРИГНА!
       Тук вече думите ми бягат. Онази тръпка, която започва от корените на главата и спира в петите. Настръхването на кожата при първите звуци и рева на тълпата. Еуфорията от дългоочакваното. Онова чувство в стомаха, когато усещаш музиката с всяка фибра. И...ТЕ! Велики! Уникални! U2!




 
         Те се раздадоха, публиката им отвръщаше със същото. Пяхме, крещяхме, мълчахме, когато Боно ни говореше. 
       Парчета, слушани стотици пъти звучаха сякаш ги чувам за първи път. Магията на живата музика. Несравнимо. Силно и разтърсващо.
      Присъствието на Боно. Няма да говоря за присъствието на този човек. Не мога.
      Уникалното соло на рожденика.
      Ревящата тълпа. Милионите светлинки. Внушителната сцена. Уникалният звук.  
      Не съм в състояние да предам дори частица от това, което усетих, чух, видях, попих с кожата и сърцето си. Едно изживяване, което ще ме топли дълго и ще ми напомня, че някои мечти се сбъдват.
     Единственият начин да разберете за какво говоря си остава да го усетите сами и ви го пожелавам от сърце.
      А аз ще съхраня дълго спомена от усещането, което имах на 9 август. 
      Един град, един стадион, една вечер, единствените U2!
       
          
 

Поздравления!Страхотно си го описала!!!

ооо, надали-:))), но ти благодаря! БЕШЕ страхотно-:)
Поздрави!

Браво, Тотони :):):) Радвам се, че си сбъднала една мечта, със сигурност един такъв концерт не може да се опише, емоцията е невероятна :):):):)

така е, принце! всъщност, знаеш ли, че като си погледнах старите постове, установих, че ти си човекът, който преди време ми пожела това да ми се случи "скоро"-:)))
Благодаря ти, явно си добър пророк-:))
Поздрави!

Хехехехе.... дано :) Като се зададе следващата мечта, пиши ;):):)

но се радвам че ти ме доближи до нея.........

Съжалявам-:)), следващият път! Радвам се, че съм помогнала (не знам как, сигурсан съм, че е невъзможно)-:(

Поздрави!

Много добре си описала всичко. Поздравления! :)

Радвам се че си сбъднала мечтата си! Да гледаш на живо любимата си група е незабравимо и вълшебно преживяване! На мен лично никога няма да ми омръзне!
Загреб е невероятен град, бих отишла там отново !